Когато дойдат есенните дъждове, дългите студени протяжни мрачни дни, сякаш отново се раждам. Сивото ме вдъхновява, създава ми такова добро настроение, че не искам да свършва. Не си спомням слънцето и топлината, забравил съм жегите и тяхната отчайваща лекота. Когато е мокро и всички вървят по тротоарите с наведени глави, аз слушам капчуците и поглеждам нагоре. Няма лъжа и измама, там са надвесени непромокаеми облаци, бронирани облаци, през които нищо не може да премине, нито самолет, нито птица. Светът е под тези облаци и е станал съвсем измерим, няма я онази откачена безкрайност, онова умопомрачаващо незнание какво ли има оттатък звездите и оттатък оттатък. Толкова се страхувам от тези мисли, че бързам да ги пресека, преди да е станало късно. Защото ако умът ми се изгуби оттатък оттатък, след края на този видим безкрай, зад милионите километри, галактики и квадранти на Вселената, как после ще се върне тук долу на терасата ми, откъдето е поел към това безотговорно пътуване?

И това също е една от причините да обичам толкова неистово лошото време. Светът си има похлупак и е абсолютно измерим и разбираем. Там е горе, тук е долу и всичко е ясно. В такива дни мога да гледам захласнато дъжда и чадърите на хората по цели часове без да ми омръзне и всъщност никога не ми омръзва. Идва ми тогава много често да извърша нещо спонтанно, непланирано и ако не бяха тривиалните всекидневни отговорности към другите хора около мен, със сигурност щях да осъществявам намеренията си. Като например хей така, докато слушам по радиото, че тук долу е четири градуса и дъждът ще продължи още две седмици, а там горе по върховете е минус десет, да се вдигна от топлото си кресло, да метна една раница топли дрехи в колата и да се фейна накъм тези върхове, за да докосна похлупака на света с ръка.

Никога не съм бил на Мусала. Но в един такъв порив ще отида до подножието, докъдето се стига с автомобил, ще съм там около 2 сутринта, ще се облека добре, ще си взема фенер и калорични провизии и ще тръгна да го изкачвам. Знам, че там един километър се минава много бавно. Пътят е стръмен, въздухът е разреден, но няма да се предам. Ще съм горе точно за изгрева. Един сив и почти незабележим изгрев, точно такъв, от какъвто се нуждая. Стига с тези резки граници. Престанете с тази категоричност, нереална е. Дъждът горе ще се е превърнал в сняг, но и снегът не е цветен, така че и него го харесвам. Ще стигна горе. И ще гледам. И ще разбирам всичко.