Седем пъти по седемдесет Творецът ще гледа твоята трагикомедия. Което се равнява приблизително на 490 гледания. А ти си ползвай уреда против повторно гледане, брат, въобразявай си, че гледаш своя филм за първи път, заблуждавай се с тази мнима оригиналност, но бъди сигурен, че ще ти се потърси сметка за това неправомерно и прекалено използване на уреда, който съм изобретил, но който всъщност всеки сам за себе си изобретява. Ще ти бъдат наложени санкции. Заради неунищожимото равновесие и нарушената умереност, така да се каже. Логически така се получава – не можеш до безкрайност, значи трябва умерено, не можеш ли умерено, ще бъдеш принуден да се научиш. Или ще си понесеш санкциите. Логически, значи. А логиката е наука точна. Не е някаква метафора, дето и за пържене не става.

- Ти, приятелю, нещо пак на строг взе да ни се правиш! Пак нравоучения, и пак от твоя страна. Ние кротко си наблюдаваме света, радваме му се, а ти пак да изкажеш мнение... На краен реакционист заприличваш. Нещо фанатизъм ли надушваме, що ли?

- Е, какво толкова съм казал? Нали някой все пак трябва да го каже. Неблагодарна работа е това казването. Казвам ви, че ще има наложени санкции, а вие роптаете. Не ви се вярва. Ми на мене като на отговорно лице не вярвате, на логиката вярвайте. Обвинявате ме в нравоучителност. А аз само искам да си поговорим. Щото то всеки може да се отрече от Твореца на всичко видимо и недидимо и да му каже никакъв творец не си ми ти, щото нито съм видим, нито невидим, и да хукне да гледа нешънъл джиографик. Ама не всеки може да се завърне при Него. Един път въведен ли си при Твореца от майка си и баща си, това вече е съдбоносно. Въвеждат те двамцата, дори те самите да не са съвсем добри бойци и никога с нищо да не са се сражавали, а само с кръстословици и телевизия да се забавлявали – но това че са те въвели е вече акт самостоен и велик. И тогава се почват вашите лични отношения.

А почнат ли, няма спиране. На 15 подивях като същинско диване и бързо забравих как като невинна душица съм си говорил с Твореца. Поради множество външни и вътрешни фактори започнах да скитам по нощите до късно, да играя покер със стари мошеници, да пия бира и вино. Пуснах си дълга коса и станах хеви метъл. Мислех си, че всичко летящо става за ядене. Ама има на тоя свят и стари гарвани, и орли, и щъркели, че и огнедишащи дракони, които летят наистина, но за ядене не са никак подходящи. Да не споменавам самолетите и делтапланерите. Сред външните фактори за моето подивяване на първо място трябва да споменем международното положение. Великото лицемерие, което и до днес терзае душата ми, тогава ме караше да треперя от безпомощност и озлобление. Щото точно тогава ни отвързаха и ние не знаехме що да сторим със себе си така отвързани. Отвързаха ни червените връзки. Щото, викаха ни, всичко се било сменило и сега настъпвало ново време. Онова, дето в трети клас ви го обещавахме - всеселенска справедливост и равностойно разпределение на богатствата – няма да стане, ми дайте да ви отвържем. Пък вие си правете, каквото ви дойде на ума. Щото ние, момчета, си имаме малко друга работа. И като разбрахме, че са ни лъгали, се сетихме, че пак ще ни лъжат. И за да не ни лъжат, взехме, че си пуснахме дълги коси, пробихме си ушите и заслушахме резачки и бичкии. Един приятел вика ела следобед до нас, да ме подстрижеш, взел съм една машинка за подстригване. Ще ми оставиш пънк гребен. Да стърчи отгоре. Остригах го. Отстрани с машинката дори му оформих от косата знака на анархистите. Ситно къдравата му коса лесно бе оформена в достолепен гребен. Той обу високи войнишки обувки, наметна балтона на дядо си и двамата тръгнахме по улиците. Моето облекло включваше прокъсано дънково яке, лепнали дънки, войнишки обувки, дълга коса и зашеметяващо тъп поглед. Бабичките отскачаха от пътя ни и ни проклетосваха. Лелките и чичковците ни гледаха с насмешка. Директорката на училището ни свика учителски съвет и поставиха ултиматум на моя приятел. Или си махва гребена, или си тръгва. Ето кое ги дразнело, значи. Гребенът. Явно го бяха сметнали за някакъв твърде обиден символ, който не можеха да преглътнат. Човекът си махна гребена под натиска на майка си, но със свинствата изобщо не приключихме, а напротив. Заминат техните на село през седмицата, а ние се съберем и правим купон. Купонът завършваше с обръщане на препълнената маса, замеряне с дини, пържени яйца, пълни пепелници, чаши и чинии. Абсолютно размазване от най-долнопробно естество. Експериментирахме със себе си един вид. На сутринта се събирахме отново, за да почистим пораженията. А един друг познат заключваше баба си на балкона и не я пускаше да влезе в стаята, докато не покаже как се куфее с метла наместо китара и не каже “сик ен дистрой”. Трети си направи яке от бирени капачки. Четвърти измисли съвсем невероятна щуротия с една метална каска и така нататък. Врагът ни беше системата. Показвахме й на тази система омразата си по време на хеви метъл концертите. Полицаи, учители, родители, чичковците от екрана, всички бяха срещу нас и ние бяхме срещу всички. А междувременно чичковците не обръщали внимание на нашите постановки, щото си имали малко по-друга работа. Днес вече знаем това. Днес чичковците пак ни говорят от телевизионния екран. Ама ние тоя филм сме го гледали бе, чичковци. Всеки друг може да излъжете – изкуфелите ни деди, лековерните ни бащи, затъпелите ни батковци, безразличните тийнейджъри. Само нас няма как да преметнете. Не. Хич даже. Плюс това и отгоре на всичко именно в онези години ние бяхме във възрастта, когато възприемахме отлично и се учехме перфектно – от вашия пример. Знаем правилата на вашата игра и я играем, дори по-добре от вас я играем. Мислите ли, че ни пука за сивата икономика? Ами нали ние я произвеждаме тази сива икономика! Играем по правилата ви. Мислите ли, че ни пука за финансовата криза и тероризма? Ами нали тия кризи и тероризми вие ги сковахте в лабораториите си в Церн. И ни ги пуснахте в обращение - да ни ускоряват като елементарни частици. Ама да ви приличаме на крави? Питам и отговор не искам, чичковци. Щото ви знам и кътните зъбки. Познавам ви още от детските си години. А такива неща не се забравят. После вие си помислихте, че работим за вас. Ама нещо не се получи, охладняхме един към друг. Няма да се разберем. Обявихме ви война още тогава като подрастващи, водим тази партизанска война и до днес. О, какви гнусни и интересни неща мога да разкажа за вас, в цялото ви смрадливо сияние съм ви виждал с ето тези две очи. Не си ли спомняте? Тогава... Когато... Май започвате да загрявате. Точно така. Именно онези събития имам предвид. Вие с фондовете, фирмите, куфарчетата, седящи в големите меки кресла на кабинетите си, се усмихвате, защото знаете, че тази планета си е ваша, вие сте си я продали и купили и си имате дори нотариален акт за нея. Ама да не мислите, че ми дреме, чичковци?

После взехте, че ме вкарахте в казармата. А ангелът ми небесен пазител на душата и тялото ми се поизмъчи с мен в ония дни. Главоболия му създавах. Щото не можех да преживея, чичковци, вашата наглост да ми покажете, че командвате и владеете, вашето безочие и вашата жестокост. Щото там ви видях откровено озъбени срещу мен, груби, злонамерени, свирепи, с единствената цел да се насладите на унижението ми, с единствената задача да бъда смазан. Тогава ви усетих накъде биете. Заподозрях ви, мръсници. А онзи случаен старшина от капепето, с когото само веднъж се видяхме по време на този наряд, ме накара да плача със своята щедрост и човечност. Купи ми кутия цигари, каза ми да стоя на топло и да не мръзна навън, донесе ми храна. А аз не вярвах на очите си, чичковци, щото още не ви познавах и не знаех кои сте и не знаех откъде да чакам ударите ви, а къде мога човек да срещна. През онези дни прочетох “Сирените от Титан” и започнах да се досещам, че планетата е ваша собственост. От единия джоб изваждате, слагате в другия и ето ви финансова криза. Недоволни сте нещо от популацията на планетата и ето ви вируси и войни. Ако някой някъде открие на тази планета банка, която импотентните чичковци не контролират, съм готов да му стана приятел. Но няма такава банка и аз отново сам ще живея. Без събеседник и другар. Само с ето тези хубави дечица, с ето тази красива моя невеста, с тези обични родители и роднини. О, ако можех поне тях да предпазя от гнъсните ви лапи! Но няма да мога да опазя всички, които обичам. Все някого от обичните ми ще успеете да излъжете... Нищо. Аз пак ще воювам със системата ви. Няма да се уморя, не, палавници такива. А и не забравяйте - с Калашник разполагам вече аз. И с ризница.

И понеже още не бях избистрил отношенията си с тази система - още не бях оформил и отношението си към Твореца. Донякъде Му се ядосвах, че допуска всичко това. Но тайно в себе си подозирах, че има неща, които все още не проумявам, а с времето ще проумея и затова си давах преднина и се вкопчвах в мислите си за войната със системата. СърДцето ми подсказваше, че Творецът не всичко ми разкрива, че търпение е нужно тук.

И продължих да чувствам. Мислейки. И да мисля, чувствайки. Винаги съм разчитал на интуицията си. И спорех с онзи протестантин, когото бяха вкарали в ареста, понеже не иска да застъпва на стойка в събота. И му се подигравах – хайде, нека твоят Бог сега ти помогне, нека те извади от тук и накаже лошите! А той зад решетките само тихичко ми се усмихваше и понеже не ядеше салам, ми го даваше на мен. И с онзи мюсюлманин в началото на университетските години също тъй се подиграх. И същата усмивка блага от него аз получих в замяна. Щото, брат, не може такава липса на съвършенство тук долу, дето сме толкова зрели, толкова мислещи, толкова чувстващи. Толкова много техника! Не може да бъде допускано такова несъвършенство, щото и глави си имаме, и сърДца, и всичко необходимо за съвършенството. И щом сме тук, полага ни се то. Но не би. А само мъка и печал съзират се навред. Из детските очи, из улиците тъмни. Навсякъде – сами. Къде е твоят Бог?

Едно момиче, което учеше богословие ми постави диагноза тогава – лутам се. Търся.

Но. Намерих. И намирането се начена от прочитането на една книга. Една книга, след която вдигнах температура 38 градуса и ме втресе.

Но да изпратим този ден прекрасен - шести от началото на Рождественския пост. И да посрещнем следващия хубав седми ден. А за приказки винаги ще се намери време. Лека нощ.